И все сънувам оня първи миг-

тъй приказен, красив и омагьосан,

задъхан като неочакван вик,

след който почва разпитът кръстосан.

Едва сега какъв си бил разбрах,

след дългите ни дни и кратки нощи,

ала все още вярвам, че без страх

ти казвам:обич моя, питай още.

От тебе нищичко до днес не скрих

и щом утихнат твоите въпроси,

викът ще стане като полъх тих

над натежали ниви златокоси.

Навярно както пролетна игра

на слънчеви лъчи и млади звуци

преляла в плод, присяда на софра,

ще се прелеем ние в наште внуци.

И аз, навярно, ще сънувам пак

мига тъй приказен и омагьосан,

задъхан като вик и верен знак,

че пак започва разпитът кръстосан.