По залез сенките се издължават
и пъплят бавно, чакайки нощта.
И под нозете дневната жарава
изстива и подсвирква си с уста.

От залеза небето е червено -
като девойче влюбено гори
и меко озарява, несъмнено,
живот отминал, чакайки зори.

А те, зорите, бяха нейде в младост,
мил корен на добро и светлина,
съмнения, мечти и тиха радост,
а също и увереност една.

Сега е залез. Сенките са дълги
и сливат се със мрака на нощта,
докато утрото не ги погълне
и изгори на слънцето в пещта.
26.11.2017