Не исках аз да се родиш. Не исках.

И с гума те изтривах като грешка.

Като вода размътена те плисках,

измивах те от дните си човешки.

Достатъчен ми беше твоят батко,

тогава пухкавичко малко бебе.

Щастлива го оглеждах - същи татко.

И... някъде до него виждах тебе.

Да, виждах те, усещах че живееш

и питах зло или добро те носи.

А ти, все още нероден, умееш

да даваш отговорите с въпроси.

Боляха ме въпросите дордето

проплака като отговор привечер.

Развесели ми твоят плач сърцето

и от години весели го вече

ту смях чаровен, бликащ като ручей,

ту цупещо се сбръчкано носленце.

За дяволии не пропускаш случай

и скачаш радостен като сърненце.

Сега шофьор си, баткото учител

а после сте и двамата моряци.

Стани, детето ми, летец, строител,

към космоса поставяй пътни знаци.

Не ще попреча никога, за нищо.

Една отплата само ще изпрося -

ти болката в душата не разнищвай,

прости ми някогашните въпроси.

Самата аз не бих си ги простила

и е добре, че не направих грешка.

Не съм те подло с гумата изтрила

и ти запълни дните ми човешки.